Харесвам те толкова много...
Харесвам те заради теб самия
Защото си ти
Всичко в теб ми харесва
Усмивката ти...
Очите ти...
Ръцете ти...
Пръстите ти...
Гласът ти...
И най-вече начина по който ме караш да се чувствам,
когато съм с теб, начина по който ме разсмиваш,
начина по който ме подкрепяш, когато най-малко очаквам...
Харесва ми колко си различен по твой си начин,
харесва ми, че те разбирам , когато другите не умеят.
Харесва ми , че ме харесваш, харесва ми , че ме ревнуваш...
Не ми харесва аз да те ревнувам
Харесвам те целия с всички плюсове и минуси...

Питам се защо нормалните хора, когато бъдат отхвърлени от някой, започват да се питат „Какво не ми е наред?” „Грозен ли съм” и всички от раздела...дори започват да се самоподтискат и да почват да вярват наистина, че нещо не е наред с тях . По същата логика, когато някой те боготвори и обича безрезервно и безусловно се чувстваш най-красивият, най-специалният изобщо света е в краката ти. Какво излиза ние нямаме реална преценка за себе си , явно е нужно някой да ни харесва , за да се харесваме или пък някой да не ни харесва и автоматично и ние не се харесваме...Парадокса е , че всеки твърди, че не се интересува какво мислят хората и какво говорят, но като се замислим обективно няма как да сме саможиви, нуждаем се от човек , който да ни подкрепя, който да е до нас , да ни показва грешките и успехите...

Мисля си за ...теб...

Много си мисля за теб...

Дали си мислиш за мен

Иска ми се...да те видя,

Да те докосна пак

Уж на шега,защото

Уж сме приятели.

Искам те, но не ужким,

А наистина...

Чувах думите ти, но някак

Не ги разбирах

Или по скоро не исках да разбера

Исках да повярвам,че все пак нещо

В теб ще се промени

По скоро нещо в мен ще промени

Нещо в теб...

Не се промени...

Ти остана същия

Аз останах същата,но

Станах цялата чувства...

Трябва да приема непромяната

Трябва да продължа напред

Без теб

А искам с теб...всичко

Всичко е относително...

Искам да върна момента в който бяхме

Прегърнати и усещах топлината ти

Усещах нежността ти...

Това е всичко...този тих момент

Продължавам ...напред...

Падаща звезда

Падаща звезда...бързо пожелай си нещо..."Да бъдем заедно...щастливи...дълго "

Колко много прозира от едно просто желание...колко страхове...наивна замечтаност и страхове...

Деца

Като деца всичко изглежда кристално ясно и просто, като пораснем нещата се усложняват от само себе си.Като малка се усещах специална и знаех, че като порасна ме чака вълнуващ живот и ще стане  нещо изключително от мен, но с годините това чувство почна да избледнява и да си мисля как ще имам обикновен живот с обикновена работа и започнах да забравям какво съм знаела и усещала.Може би с годините човек наистина губи това чисто чувство от детството си на специалност и се питам дали с всички е така или само с наистина специалните.Казват, че бебетата знаят тайната на живота, но докато се осъзнаят и я забравят,може би и с децата е така знаеш, че си специален и ще ти се случи необикновен живот, но с годините просто го забравяш и се сещаш в моментите когато нямаш особени очаквания от себе си, а просто да работиш нещо и да живееш някак....

...

Понякога си мисля, дали това което ни спира да направим крачка към другия е наистина страха, от това какво ще се случи по нататък или просто страха от това да бъдем отхвърлени... Дали най-много ни е страх от това да бъдем НЕ ХАРЕСАНИ...отговора на тези въпроси се крият в самите нас, според зависи какво ни се е случило, всеки си има такава история, в която се е опарил и следващия път някак си по предпазливо действа. Дори понякога когато харесаме някой може умишлено да избягваме тази мисъл и да не си признаваме дори пред самите нас, ако не виждаме отсреща същото, но се стига до момента в който няма как да не си признаем пред нас самите поне ...има и друг въпрос дали от избягване на въпросите накрая се предаваме и се вкопчваме в нещо което не е реално??? дали търсим реалността си в мечтите или трябва да търсим мечтите в реалността ни...

Разминаване...

Имам чувството, че някак все успявам да се размина с хората, които трябва да срещна...с моментите, които ме чакат зад ъгъла, а аз все избързвам или закъснявам с минута две...Всичко в живота е въпрос на време...на правилния момент, но при "случайните" срещи как бихме могли да го улучим???Понякога ми изглежда сякаш всички се срещат, разделят, пак се срещат пак се разделят, а аз някак си вървя невидимо между тях...а може би всъщност вървя към моя "правилен момент"... или все го подминавам?!?Възможно е да живея в паралелна реалност, където срещам само хора, от които не ме е страх и ми е сигурно, а другите са просто невидими...Дали? едва ли :)