Разминаване...

Имам чувството, че някак все успявам да се размина с хората, които трябва да срещна...с моментите, които ме чакат зад ъгъла, а аз все избързвам или закъснявам с минута две...Всичко в живота е въпрос на време...на правилния момент, но при "случайните" срещи как бихме могли да го улучим???Понякога ми изглежда сякаш всички се срещат, разделят, пак се срещат пак се разделят, а аз някак си вървя невидимо между тях...а може би всъщност вървя към моя "правилен момент"... или все го подминавам?!?Възможно е да живея в паралелна реалност, където срещам само хора, от които не ме е страх и ми е сигурно, а другите са просто невидими...Дали? едва ли :)

Като друг живот

Обръщайки поглед назад към миналото, към хората от него и преживените истории с тях сякаж се връщам в друг живот...колко далечни са те и колко не толкова отдавна всъщност беше...дали някой ден в бъдещето ще се върна към този монет сега и ще се чудя как ми се е случило както сега мисля за тогава...дали сега също изживявам непонятни за бъдещото ми Аз моменти...ще го науча тогава,но за сега мога само да се сещам за сегашното минало и да си го припомням като стар сън...като случило се на някой друг...на миналото ми Аз...осъзнавайки, че е трябвало да се случи, за да бъда това което съм и това което евентуално ще бъда...

Има хора в живота ни, които независимо колко време не виждаме и не чуваме, в мига, в който ги зърнем и нещо се усмихва в нас, нещо започва да искри. Тези хора обикновено са от нашето минало, те са нещо несбъднато, нещо лично наше...но при тях няма "Ами ако?" защото е достатъчно, че сме ги имали в живота си и това някак  стига. Забравяме ги понякога, но често се сещаме за тях, а ги срещаме когато най-малко очакваме...понякога и ние сме специални за тях и дори те се смущават от срещата, но това не би променило нищо...това е минало.. за мен...за теб...за нас

Някога

Някога ще бъдеш мой
Някога ще бъда твоя
Някога ще бъдем наши
Някъде ще бъдем двамата
Някога някъде...

Тя...

Тя ... тя стоеше и гледаше през прозореца, изведнъж се сети за разговор с неин приятел, който беше непоправим песимист. Очите и се насълзиха, не можеше да повярва, че думите му са истина, не че не можеше, просто не искаше. Кой би искал да повярва, че след като правиш добро на хората те само биха мислили как да ти навредят и как да се сдобият с твоите облаги. В какъв свят живеем? – помисли си тя. Та нали от малки ни учат да помагаме един на друг, да си подаваме ръка в трудни моменти и изведнъж, когато трябва да навлезеш в живота трябва да научиш новите правила на живота, които са далеч от помощта и съдружието. Стана и болно искаше да промени това, но осъзна че няма как и ще трябва да се примири и не само ами и да стане част от всичко това. Сълзите и по-скоро бяха, за това че тя самата ще стане част от това, а не че трябва да го повярва.

Можеш ли???

Можеш ли да избягаш от собствените си мисли и желания? Искаш, но не можеш. Искаш, защото така е по-лесно за теб, мислиш си че по този начин можеш да се убедиш, че всъщност си щастлив по начина по който живееш. Обаче се случва нещо, нещо малко и веднага си спомняш за красивите, за малките неща, които те правят щастлив и тогава внезапно нахлуват хиляди любовни мисли и желания. Сещаш се, че всъщност искаш да обичаш и да бъдеш обичан и само го потискаш в себе си, защото така е по-лесно за теб, по-малко боли при мисълта че го нямаш, казваш си – „На мен ми е добре сам”, обаче не ти е. Тъжно, но факт. Жалкото е колко рядко хората оценят това което имат, замислете се колко пъти сте си казвали „Слава на Бога, че имам това което имам”. 

Искам те

Искам те искам те искам те .... толкова много те искам...

Не ...не те искам,защото знам , че не мога да те имам... ти не ме искаш

А аз така да те искам само и единствено за мен ...така бих те  обичала...истински

Усещам само напрежение, трепет, болка и немощ....губя контрол...

Усещам как падам излитайки всеки път от еуфория щом те зърна

Ти си винаги там...в сърцето...мисля, че те преживявам, но ти отново идваш

И пак те изживявам...дали си личи, дали знаеш ти???

Показват ли очите това което искам аз да скрия...

Губя контрол...не мога да се овладея...не искам да се овладея...но знам

Идва момент, в който ще трябва отново да приема реалността

Не мога да те имам...ти не искша да те имам...

До Кога

До кога могат да ме измъчват едни и същи мисли ...

До кога бих могла да изживявам всичко това отново и отново

До кога ще ме е страх да ти кажа това което от години шептя

До кога ще искам аз да отговарям вместо теб на моите  въпрости

До кога ще си мечтая за теб и ще се утешавам с малкото което сме имали

До кога като си легна вместо да спя дълго си мисля за теб

До кога ще те сънувам

До кога ще се залъгвам успокоявам и продължавам

Кога ще е краят...

Списъка...

Всеки си има тайничък списък в главата с критерии, които се надява човека до него да покрие. Било за  външен вид , физически качества, било потекло, финансово положение, образование и всякакви други.Като че ли, като се запознаем с новата си половинка я подлагаме на таен изпит. Понякога не издържа теста още в самото начало, но лошото е когато след време почваш да се замисляш "Всъщност отговаря ли на моите критерии?"..."Искам ли това наистина?", и то не е защото е нещо лошо , а просто защото не е стъпка по стъпка  както сме си го представяли. Ами ако и отсреща сме подложени на тест, дали ще го вземем, дали точно ние с големите критерии и високи изисквания можем да преминем чуждия тест???...Защо всичко не е по-простичко като срещаш някой, харесвате се и продължавате напред заедно. На практика това се случва НО зад кулисите не е толкова просто. Почва се: има ли химия, физика, астрономия и всички сложни науки, след което почват да се покриват критерии и очаквания. Ние си мислим, че е тудно да влезеш в луксозен и престижен университет, но уви за там са нужни само няколко документа, изпит и си вътре. Да си вътре в една връзка и любов май са нужни повече умения и квалификации. Какво търсим всъщност? Любов или илюзия, която самите ние сме си сътворили в съзнанието. Може би нещата са много по-прости отколкото изглеждат...Дали просто когато усетим, че отсреща са със сериозни намерения в пристъп на паника не отстъпваме крачка назад и почваме да се крием зад непокритите си критерии?...Дали това са просто оправдания?...Дали всъщност изобщо няма такива изисквания и те се появяват, когато на нас ни е изгодно да се прикрием зад тях? Какво всъщност крием там? Може би подсъзнателно се надяваме и ние да ги покрием... а другата страна на картата е , че не сме сигурни в чувствата си и почваме да мислим изискани доводи, за да не излезе, че просто не знаем какво искаме....