Харесвам те толкова много...
Харесвам те заради теб самия
Защото си ти
Всичко в теб ми харесва
Усмивката ти...
Очите ти...
Ръцете ти...
Пръстите ти...
Гласът ти...
И най-вече начина по който ме караш да се чувствам,
когато съм с теб, начина по който ме разсмиваш,
начина по който ме подкрепяш, когато най-малко очаквам...
Харесва ми колко си различен по твой си начин,
харесва ми, че те разбирам , когато другите не умеят.
Харесва ми , че ме харесваш, харесва ми , че ме ревнуваш...
Не ми харесва аз да те ревнувам
Харесвам те целия с всички плюсове и минуси...

Питам се защо нормалните хора, когато бъдат отхвърлени от някой, започват да се питат „Какво не ми е наред?” „Грозен ли съм” и всички от раздела...дори започват да се самоподтискат и да почват да вярват наистина, че нещо не е наред с тях . По същата логика, когато някой те боготвори и обича безрезервно и безусловно се чувстваш най-красивият, най-специалният изобщо света е в краката ти. Какво излиза ние нямаме реална преценка за себе си , явно е нужно някой да ни харесва , за да се харесваме или пък някой да не ни харесва и автоматично и ние не се харесваме...Парадокса е , че всеки твърди, че не се интересува какво мислят хората и какво говорят, но като се замислим обективно няма как да сме саможиви, нуждаем се от човек , който да ни подкрепя, който да е до нас , да ни показва грешките и успехите...